Муун Сан Мьон: Ранните дни

Уон Пил Ким изнася тази беседа пред членовете на Обединителната църква на 14 октомври 1979 г. в Световния мисионерски център в Ню Йорк сити

Най-напред видях Сан Мьон Мун през юли 1946 г. По това време той беше на 27 г. по Корейски календар, а според западното броене – на 26. Втората световна война завърши в Тихия океан на 15 август 1945 г. Макар че Корея беше изстрадала жестоко преследване по време на японската окупация от 1905 г., нацията беше останала единна. В резултат на споразумението между Съветския съюз и Съединените щати Корея беше разделена на 2 части фактически за една нощ и поради това свободното пътуване от Северна към Южна Корея беше изключително трудно. Към 1946 г., само една година по-късно, границата беше толкова силно охранявана, че пътуванията бяха невъзможни. Това се равняваше на опит за пресичане на Берлинската стена.
На 6 юни 1946 г. преп. Мун получи откровение да замине за Северна Корея. Той по някакъв начин успя да пресече и да премине през строго охраняваната територия и накрая да пристигне в Пхенян. Най-напред посети всички известни свети планини в Северна Корея, като се отдаде на молитва за Небето и човечеството. Там той срещна много други вярващи, които се молеха на тези места по онова време. Срещнах го съвсем наскоро след като се върна от Пхенян, точно 1 месец след като бях пристигнал в Северна Корея.
През 40-те години на японско владичество нямаше свобода на вероизповеданията в Корея. Църквите бяха подтискани по различни начини. Властите изискваха всеки да се покланя на Японския император, но нито един вярващ християнин не искаше да прави това. Църквите накрая се изпразниха, тъй като християните се оттегляха на малки групи за поклонения в собствените си домове. Но когато дойде освобождението през 1945 г., християните бяха отново свободни да ходят в своите църкви, така че се появиха нови групи като необуздан огън и духът бе по-висок отколкото преди.
През 1946 г. корейското християнство беше едва стогодишно, но вярата на хората беше на изключително високо духовно ниво. Много групи и индивиди имаха откровения, че Христос идва в Корея. Една група беше особено духовно силна и вярна на това, което беше получила като откровение. Беше им казано, че тяхната главна отговорност е да пазят своите откровения и да подготвят скорошното идване на Господа. Те отдаваха всичко и очакваха това събитие.
Пхенян често беше наричан Ерусалим на Корейското християнство. В онези дни хората, които търсеха великата духовна истина, по някакъв начин си проправяха път към Пхенян и той стана голям религиозен център. Някои Корейски християни там имаха просто невероятни духовни преживявания. Вероятно Пхенян беше фокусен център, тъй като християнските мисионери бяха дошли в Корея през Манджурия от север, а не от юг. Селото, в което беше роден преп. Мун беше много близо до Манджурската граница, а и Пхенян беше наблизо.
Трябва да разберете, че по времето веднага след Втората световна война все още нямаше абсолютно равенство между мъжете и жените. Жените не бяха насърчавани да получават образование, въпреки че всички мъже, които можеха, ходеха на училище. Беше подчертавано, че жените трябва да пазят чистота и целомъдрие и да се отдават на подготовката за семеен живот. В резултат на това малкото жени, които се научаваха да четат и пишат, правеха това в къщи, а не в училище. Тъй като те не можеха да получат по-високо образование, дори жените с по-високо положение в живота, не можеха да четат Библията. В сънища и видения обаче Духовният свят[1] показваше значението на Библията на жените, които сериозно търсеха разбирането й. Този вид събития беше общоприет и се приемаше от вярващите.
Обичаят по това време забраняваше на жената да пресича пътя на мъжа. Това беше немислимо и се смяташе за неправилно и неучтиво. Една жена от благоприлично семейство никога не ядеше на една маса с мъжа си, а винаги чакаше той да свърши и тогава сядаше накрая на масата и изяждаше остатъците. Това, което наричат днес “свободна любов”, беше извън всякакво въображение, а изборът на семеен партньор беше изцяло в ръцете на родителите. Те се оглеждаха наоколо и решаваха кой е най-добрият. Желанията на дъщерите им не бяха важни. Нямаше изключение за никоя жена. Такава беше по това време културата в Корея. Важно е да се разбере как преп. Мун работеше при тези условия.
В онези дни членовете на християнските църкви бяха много всеотдайни. Страниците на много Библии бяха измачкани от честото прелистване и поради това ъглите им се бяха изтъркали. Въпреки че много от хората не можеха да четат, поради честото пеене, бяха научили наизуст псалмите, даже и песни с много куплети. Затова обикновено само новодошлите се нуждаеха от сборници с песни, които да пеят. На тези служби всички пееха силно и с много чувство. Такава бе дълбочината на духовната им вяра. Често виждах преп. Мун с неговата Библия и един ден я разгледах по-отблизо. На всяка страница имаше червен знак и в полето й той бе изписал изречение след изречение с дребен шрифт. Тази Библия беше изпълнена с коментари и бележки.
Вярващи християни, а също така нехристияни от други религии, ходеха в планината, за да се молят дълбоко и много от тях получаваха откровения, често пъти близки до Принципа[2].
Пасторите обаче често преподаваха в църквите неща доста различни от тези откровения, въпреки че хората, които ги бяха получили, бяха силно вярващи християни. В Америка днес пасторите са уважавани. В Корея по онова време те получаваха повече от уважение. Вярващите ги приемаха като нещо близко до Бог. Когато те говореха, паството им вярваше напълно. Те имаха абсолютна вяра и се покоряваха на своите пастори. Естествено е когато трябваше да изпълнят някоя тяхна заръка, хората да имат чувството, че биха умрели, за да я изпълнят.
Ще ви дам един пример за това, което ставаше по онова време. Християнското учение учи, че Христос е дошъл да умре в името на човечеството и ние получаваме спасение чрез Неговата смърт. Християните мислеха, че просто трябва да вярват в Исус и ще бъдат безусловно спасени.
Когато получаваха откровения обаче, им бе разкривано, че Исус не е трябвало да умре на кръста, за да спаси човечеството. Тези християни още вярваха в традиционните убеждения за първородния грях, но прозренията по време на молитва бяха различни от това, на което учеха църквите. Никой от тези хора не знаеше Принципа, но много от тях успяха да получат някакво прозрение за него чрез своите духовни преживявания.
Хората, които се молеха по домовете си, започваха да получават откровения и бяха преизпълнени с радост от проникновенията. Те се изправиха срещу дилемата, че откровенията бяха доста по-различни от ученията на пасторите им. Те не можеха да повярват, че пасторите грешат. И все пак всички факти им показваха, че прозренията им са верни. По време на японската окупация, хората не можеха свободно да обсъждат своите прозрения. След освобождението обаче те вече имаха свобода да говорят помежду си в Църквата. Те ходеха на Църква с голямо желание, вярвайки, че пасторите ще им дадат верния отговор. Те им разказвали как Небето им е разкрило, че Исус не е дошъл, за да умре и други подобни неща. Пасторите били изненадани и объркани чувайки това и се чудели как да реагират. Накрая те решили, че това е работа на Сатаната и че християните трябва да се молят по-усилено, за да не бъдат измамвани от него.
Не е трудно да разберем защо е ставало така. Преди 30 г. много от хората, които са получавали прозрения, са били обикновени селяни в планините. Те не са имали образование, а тяхното познание на Библията е идвало от прозренията, получавани чрез техните молитви. Представете си колко трудно би ви било, ако вие бяхте един от тези свещеник. Как бихте могли да повярвате, че прозренията на тези обикновени хора са истински. Естествено, че тези хора са си мислели, че след като небесното царство разкрива тези дълбоки истини чрез тях – бедните хора, то със сигурност същите видения би трябвало да имат и пасторите. Затова те очаквали разбиране от тяхна страна. Пасторите обаче им казвали, че това са дела на лоши духове и хората били обезкуражавани, чувствайки, че единственият изход е да се молят за разбиране и разяснение. Разясненията, които те получавали били, че пасторите грешат, което ги поставяло в много трудно положение. Те не знаели вече към кого да се обърнат. Това често се случваше през 1945 г. , когато преп. Мун пристигна в Северна Корея.
Скоро след това се разнесе мълвата за този дълбоко духовен човек от Юг. Той изглежда бе способен да даде много ясно обяснение на тези откровения, получавани от хората, които техните пастори не можеха да приемат. Това бе такова облекчение за хората, че те не искаха да се връщат към предишните си църкви. Като допълнение към случаи от този вид можем да кажем, че много хора, които никога не бяха чували за преп. Мун, получаваха откровения от Бог, че ако отидат на определено място, ще срещнат един млад човек от Южна Корея, който е чаканият от тях човек. Това се случвало не веднъж или два пъти, а много пъти.
Много хора, които сериозно търсеха някаква насока от Небето, дойдоха да посетят преп. Мун с надеждата да получат някакви напътствия. И някои от тях оставаха да научат повече. Особено жените никога не бяха свободни да идват и напускат, според желанието си, домовете на своите родители или свекъри. Специално за тях беше от съдбоносно значение да дойдат и да се видят с преп. Мун.
Един от ранните ми спомени за отиването ми в Църквата на преп. Мун е как той в продължение на 2 седмици говори за Посланието към Римляните от Новия Завет. Това беше през юли, най-горещият месец в Корея. Църквата беше много малка: стая 4 на 4 метра, която бе пълна с хора. Преп. Мун тогава беше на 27 години, но той вече говореше по могъщ и динамичен начин. Сега, когато той вече е на 60 години[3], ние всички познаваме неговия ентусиазъм, но в младостта му неговото учение имаше ефекта на гръм и мълния.
Когато той свърши службата, дрехите му бяха прогизнали, като че ли току-що бяха изпрани. Той сваляше блузата си и буквално изцеждаше пот от нея. Дори и през зимата, неговите дрехи никога не бяха сухи. Може би всеки би се потил така през лятото, но корейските зимни дрехи имат дебела памучна подплата, за да запазят топлината на тялото по време на жестокия студ. Въпреки че памукът поема много влага, той би могъл да изцеди дрехите си след проповедта.
Сега ние имаме график на нашите семинари на почивки и редовно хранене, но по онова време преп. Мун започваше да говори и продължаваше без да спира. Ние слушахме с такъв захлас, че седяхме с часове без да промълвим нито дума, не изпитвахме нужда даже да отидем до тоалетната. Вие може би си мислите, че проповедите на преп. Мун сега са дълги, но в сравнение с проповедите му от онова време в Корея, сегашните изобщо не са дълги. Аз бях много изненадан, когато дойдох в Америка и разбрах, че се изнасят кратки лекции. Една лекция в Корея има продължителност от 6 до 8 часа, при това без преводите[4]. Такава лекция се равнява на 16 часа тук.
Често се случваха драматични сцени в Църквата както по онова време, така и след като се преместихме в Южна Корея. Понякога хората идваха с намерението да внесат смут и объркване или дори да направят нещо доста по-сериозно. Тези хора винаги биваха разпознавани от някои от нашите членове и не се случваха неприятности. Атмосферата в околността беше такава, че всички събрани хора биваха обзети от душевен огън. Сякаш някакво електричество се разпростираше всред групата и в този момент човек можеше да усети една чиста и благородна топлина идваща отвън навътре. Тази топлина бе много интензивна, но никога неприятна. Тя моментално облекчаваше грижи и тревоги и дори понякога лекуваше физически болести, както и успокояваше и утешаваше. В онези дни когато преп. Мун започваше да говори, хората бяха обземани от този огън, получавайки духовни проникновения. Те се отдаваха на плач и разкаяние, а след това тъгата им се заместваше от радост и облекчение, и те започваха да танцуват. Корейците често имаха болки в кръста или разстроен стомах, но когато бяха докоснати от този духовен огън, те биваха излекувани. Хората, които не бяха духовно чувствителни, можеха да наблюдават как стават тези неща, без да разбират какво в същност се случва. Службите започваха с молитва на преп. Мун, която биваше много интензивна, а след това започваше самата служба.
Много слухове плъзнаха през тези ранни години. Веднъж преп. Мун даде храна на един богат човек, който известно време идваше в Църквата. Този човек имаше болен стомах и се колебаеше дали да приеме храната. Но след като я изяде, се почувства по-добре. Преп. Мун се разсмя, когато разбра, какво е станало, и даде на човека още. Постепенно болките в стомаха му изчезнаха. По този начин хората започнаха да говорят, че Църквата давала чудотворна храна. При всички трудности и преживени преследвания, членовете на Църквата получаваха утеха от такива неща.
Въпреки че корейските християни бяха обучавани на Христовото слово в продължение на много години, смисълът на това Слово никога не бе осъществен, защото тези хора нямаха достатъчно разбиране. Като отговор на техните искрени молитви те получаваха откровения, които много ги радваха, особено ако откриеха някакво потвърждение в Библията. Когато преп. Мун обясняваше значението на техните прозрения, те чувстваха, че той ги разбира ясно и тяхната първа реакция беше да отидат при своите пастори с увереността, че ще могат да ги убедят.
Да разбереш нещо обаче и да можеш да го обясниш, са две различни неща. Може да изникнат толкова много проблеми, когато се опитаме да обясним на другите хора това, в което вярваме, че е истина. Когато тези хора отидоха при своите пастори, те не само че не можеха да ги разберат, но не се и съгласяваха с тях, даже им казваха, че дълбоко грешат. Тези пастори знаеха пасажите от Библията много по-добре от обикновения човек и много често представите на хората биваха променяни от пасторите, чиито доводи изглеждаха много логични. Въпреки че прозренията, които тези хора получаваха, бяха доста ясни, не беше рядкост такива хора да бъдат не само разубеждавани, но и да бъде разклащана тяхната вяра.
Повечето от последователите обаче не бяха толкова лесно разубеждавани и оставаха верни на тази ранна Обединителна църква. Те бяха получили неоспорими доказателства, които задоволяваха въпросите им. Когато техните пастори не се променяха, тези хора просто напускаха старите си църкви.
Понякога това бяха богати хора, и техните църкви се осланяха както на техните дарения, така и на техния пример за вдъхновяване на останалите членове. Можете да си представите реакцията на пасторите, когато такава опора на тяхната църква напускаше, за да последва този млад човек от Южна Корея. Те оставаха доста разтревожени, мислейки, че тяхната църква ще се разруши финансово, ако това продължава. Това даде началото на сериозното преследване на нашата Църква. Много пастори предлагаха да придружат своите членове и да говорят с този млад човек, обсъждайки съдържанието на Библията и мислейки, че те ще могат да покажат пред своите членове “Кой е крив и кой е прав”. Тези пастори идваха да спорят с преп. Мун. Той беше станал много чувствителен към техните намерения и изглежда че винаги знаеше какви въпроси искаха да му зададат пасторите. Той ги приемаше топло и тогава повдигаше въпросите сам, давайки и съответните отговори. Нямаше какво повече да се каже. Даденият човек откриваше своя свещеник онемял пред изчерпателността на това, което ставаше пред него. Често, след като пасторите се прибираха вкъщи, те говореха лошо за преп. Мун, но хората, които ги придружаваха знаеха, че на думите им не може да се вярва. Някои от най-критично настроените пастори използваха своето положение и влияние, за да подронят репутацията на Обединителната църква и на нейния водач. Те казваха на властите, че преп. Мун пречи на църквите им. Разбира се, това беше вярно донякъде, защото той привличаше много членове от тези църкви.
Позовавайки се на критиките на пасторите, комунистическото правителство обвини преп. Мун, че нарушава обществения ред. Това първо обвинение срещу Църквата беше просто. То не се появи поради някакво дълбоко, съзнателно убеждение, а просто защото финансовите ресурси на някои от църквите бяха застрашени след като някои техни богати членове станаха последователи на преп. Мун. Поради факта, че тези пастори имаха влияние в обществото, те правеха каквото си искат и се оплакваха на правителството.
Първите членове на Обединителната църква имаха сериозното желание да търсят истината. Когато те бяха с преп. Мун, те бяха като деца и искаха да бъдат в неговото присъствие с часове. Неговото учение за тях бе по-важно от всичко друго. Нямаше никакво значение дали бяха стари или млади. Можете да разберете как такива дълбоки чувства бяха разбирани по погрешен начин. Но вие също знаете, че често пъти това е начинът, по който става християнското прераждане.
Още преди преп. Мун да започне да преподава Принципа, много хора, чувствителни към Духовния свят, получаваха прозрения за това как първите човешки прародители са съгрешили и са се откъснали от Бог. Веднага, щом човек чуеше тази истина, независимо дали от Принципа или чрез прозрение, странни неща започваха да се случват в неговата къща, в неговото семейство. Често, когато мъж и жена се доближаваха до Бог, те откриваха, че привличането им един към друг не е толкова важно, както преди и техните взаимоотношения започваха да се променят. Ако мъж или жена откриеха някаква истина, те започваха да обръщат по-малко внимание на своя партньор, а повече на това вълнуващо нещо, което са открили. Тогава за съпрузите им бе много лесно да си помислят, че партньора им е намерил някой друг. Не беше рядкост ако някоя жена започнеше да посещава Църквата, нейният съпруг да си помисли нещо такова. Това се отнасяше и за по-възрастни съпружески двойки, на около 50-60 г.
Ако мъж и жена идваха в Църквата заедно, за тях беше много по-лесно да се разберат един друг, но това се случваше рядко. Обикновено вярата на единия беше по-силна от тази на другия. Това е ситуация, която трудно може да се обясни и приеме в обикновеното семейство. Съпругата започваше да служи повече на мъжа си и да му оказва повече уважение, но упорито отказваше да има сексуална връзка с него. Беше ясно, че нещо се е променило. До тогава, ако съпругата се прибереше късно след Църква, съпругът би проявил разбиране дори да не е толкова отдаден колкото нея. Но след като тя започнеше да посещава Обединителната църква, нещо се променяше и той по никакъв начин не можеше да го разбере.
Много е важно за вас да вникнете и разберете как и защо започна преследването на Движението, защото много подобни обвинения се появяват сега и в Америка. Моята леля, човекът, който ме доведе в Движението, имаше много щастлив съпружески живот. Нейното най-съкровено желание беше да се срещне с Месията. Когато срещнала преп. Мун, тя почувствала, че наистина Го е срещнала и поискала да посвети живота си на неговото учение, защото бе убедена, че то идва от Бог.
Тя станала още по-внимателна и любяща съпруга, за да избегне неразбирателството в семейството, но не се съгласявала на никаква сексуална връзка и то не породи някакви инструкции от преп. Мун, а защото получила откровение, че трябва да живее като девица докато не бъде благословена в брака от Църквата. Нейният съпруг не разбирал това и се опитал да я разубеди. Той не издържал повече и започнал да преследва преп. Мун, мислейки, че жена му се е влюбила в него. А тя от своя страна чувствала, че не може да не се подчини на указанията от небето. Нейният съпруг започнал да говори пред хората за преп. Мун казвайки, че в Църквата стават аморални неща. Откритието, че и другите по-възрастни жени водят същия начин на живот, усложнило положението. Съпрузите се обединили и нарекли преп. Мун еретик и го обвинили, че разрушава семейния им живот. От тяхна гледна точка те са прави. Независимо от възрастта на съпругите, мъжете предположили, че стават аморални неща в Църквата. По този начин започнала клюката за аморалността на нашата Църква.
Споменавам този пример с леля ми, защото той е най-близък до мен, но този феномен беше широко разпространен по онова време. Обвиненията на съпрузите бе добър материал в полза на християнските църкви в борбата срещу преп. Мун. Те го обвиняваха в разрушаване на семействата, защото прекъсвал любовта на жените към мъжете им, както и за аморални неща в Църквата. Но той нямаше нищо общо със същността на тези обвинения.
Аз много добре познавам неговото учение и това как той набляга на чистотата във всички нейни аспекти и знам, че е така от самото начало. Още повече, че преп. Мун никога не е молил тези жени да прекъснат интимните си контакти. Всички те почувствали, че това е Божия воля чрез провидения.
След като се напиеше, чичо ми се озлобяваше много срещу преп. Мун. Ако някой от членовете го видеше да отива към Църквата, той изтичваше преди него, за да предупреди нашия Учител. Моят чичо правеше всичко възможно, за да накара леля ми да не ходи в Църквата. Едва 25 години по-късно той призна, че през цялото време много внимателно е наблюдавал промените у леля ми. Накрая той отиде при преп. Мун и му каза: “Моля те, прости ми, имам голям грях пред теб и пред Бога. Моля те, приеми ме като член на Църквата”. Едва тогава той разбра стойността и същността на това, което прави жена му. Той я заобича още повече, като разбра колко много вяра е имала, за да издържи през всички тези години, тези трудни години. Неотдавна той направи изказване, в което се надяваше целият този период от живота му да бъде простен и каза, че единственото му желание е да бъде погребан в гробището на Обединителната църква. Сега той е професор в един корейски университет и казва на своите студенти, че ако търсят истинска църква, трябва да отидат в Обединителната църква. Някои от неговите колеги са чували за репутацията на жена му по онова време, но той им казва, че не е виждал по-честен и изключителен човек от нея. Всичките им деца бяха благословени в брак от преп. Мун преди няколко години.
През онези ранни години преп. Мун, като че ли винаги плачеше. През нощта и сутринта се молеше, облян в сълзи. Той се молеше за всеки един член по три пъти на ден. Съпругът или съпругата, идвайки в църквата, лека полека се променяше, но за техните семейства тази промяна изглеждаше бърза и драматична. След 15-20 годишен брак, единият от партньорите се променяше изцяло за 1 месец. Така хората започваха да говорят, че Църквата омагьосвала своите членове. Това доведе до молба за правителствено разследване. Можете да си представите как здраво се бяха вкопчили в Църквата и нейния водач. Какви ли не лъжи се разпространяваха по онова време. Основата на тези клюки бе поставена по онова време в Корея. С течение на времето те се разпространиха по цял свят. Някои хора още вярват на тези лъжи и се явяват спънка на Движението през всички тези години. Преп. Мун много пъти ми е казвал, че единственият начин да се преодолеят трудностите и да надвием лъжите, е да простим на тези, които ни обвиняват и да разберем, че Бог също е бил в ситуацията, в която се намираме сега, в продължение на 6000 г.
Служението в Пхенян приключи на 22 февруари 1948 г., когато комунистите арестуваха преп. Мун. Престоят му в Пхенян продължи 1 г. и 10 месеца. Властите предпочетоха да повярват, че наистина прави магии. Разпространяваната пропаганда беше успешна, защото обясняваше как преп. Мун е успял за толкова кратко време да събере толкова много последователи. Въпреки че християнството и комунизмът имат малко общи неща, някои християнски пастори отидоха да се оплачат на властите, протестирайки срещу тази нова Църква. Те се обединиха с комунистите, за да накажат преп. Мун, въпреки че ясно виждаха, че стандартите в неговата Църква са ако не по-високи, то поне на същото ниво както техните. Комунистите са атеисти и бе в техен интерес да накажат преп. Мун. За комунистите фактът, че преп. Мун е християнски лидер бе достатъчен, за да го накажат. Всички тези клюки им дадоха добро основание да го изпратят в затвора. Тяхното намерение беше да докажат, че е лудост да се вярва в Бог.
Съдебната зала бе препълнена по време на процеса. Преп. Мун се появи в залата окован във вериги и с обръсната глава. Прокурорът започна делото, питайки го за неговата автобиография и когато разбра, че е учил електроинженерство, го попита как се произвежда електричество. Комунистическата идеология твърди, че както човек може да създава невидимо електричество, така също и Бог е плод на човешкия мозък.
Преп. Мун разбра, че съдията има намерение да използва отговора като критика към религията и затова отговори с големи подробности. Стана ясно, че той знае много повече за принципите на електричеството от съдията, който след известно време се ядоса и го спря да говори. Комунистите се опитваха да докажат, че той лъже хората с цел да промени духовните им ценности. Думите лесно могат да бъдат манипулирани. Едно изказване на член на Църквата бе изопачено и като резултат преп. Мун бе обвинен в експлоатация на невежи хора. Много лесно се съставя такова обвинение, защото църквите обикновено се издържат от даренията на членовете си. И днес в Америка църквите функционират по този начин. Те го обвиниха, че учи хората на лъжи и че изопачава истината и че всичко си е измислил сам. Дори днес в някои страни той е обвиняван в “промиване на мозъци”, но тези обвинения не са по-различни от обвиненията, отправяни му в комунистическа Корея.
Когато съдията произнесе присъдата, там имаше обвинение, че преп. Мун е измислил неща, които не съществуват. Привършвайки с четенето на присъдата, той попита преп. Мун дали има нещо да каже. Всички знаехме, че при тези обстоятелства най-доброто нещо, което може да се направи, е просто мълчаливо да се съгласиш, независимо от това колко абсурдно е обвинението с надеждата, че така ще се отнасят малко по-добре към теб. Но преп. Мун протестира срещу обвинението, че си измислял неща и настоя това обвинение да бъде оттеглено. Той не молеше за съчувствие, а протестираше, казвайки, че е говорил само истината.
По време на този зле скалъпен процес той бе осъден на 5 години принудителен труд в затвор за “Нарушаване на обществения ред”. Достойнството, с което той се изправи да говори срещу несправедливото обвинение, шокира всички комунистически лидери, дошли на процеса. Тяхното намерение бе да покажат колко жалък и безпомощен е този вярващ в Бога човек. Но хората видяха един човек, който има смелост и е убеден в това, което върши. Първоначално процесът бе насрочен за 3 април, но след това бе отложен за 7-ми, за да може и високопоставени комунисти да видят безпомощността на Божия човек. Този процес също така трябваше да бъде един урок за младите комунисти, алармирайки ги за "триковете" на теологията на преп. Мун. Но те много съжалиха, че бяха довели толкова много млади хора, за да гледат този предполагаемо нестабилен и слаб човек. Ефектът от процеса бе точно обратен на този, който комунистите искаха да постигнат. Невероятно бе усещането, което изпитвах, гледайки начина, по който той се контролираше. Усещах, че преп. Мун силно държи на своето достойнство. Той стоеше изправен и се държеше естествено в ситуация, в която всеки друг би се чувствал съкрушен. При тази гледка аз не можех повече да сдържам сълзите си.
Членовете на Църквата бяха изпитали само неговото сърце, доброта и любов. Представата, която те имаха за него е като за баща, който прегръща децата си. В съдебната зала обаче те откриха един друг аспект на характера на преп. Мун и това беше неговия кураж, амбиция и безстрашие. Даже обвинен, той не изглеждаше сломен, умърлушен или даже тъжен. Очите и лицето му горяха с надежда. След като обвинението бе произнесено, влязоха полицаи и отново му сложиха белезници. Тогава той вдигна ръце към нас, като че ли да ни каже да се надяваме, вместо да бъдем обезверени и да отстояваме изцяло нашата вяра. Когато го извеждаха от съдебната зала, той ни помаха, усмихвайки се със свободната си ръка, като че ли да ни каже, че ще се върне скоро и да не губим надежда. Всички бяхме с насълзени очи, но както преп. Мун каза след това, по пътя към затвора той също е бил пълен с надежда, че отива на място, където Бог би могъл да направи големи неща.
Килиите на подсъдимите бяха различни от тези на вече осъдените. Докато все още бил в килиите на неосъдените, преп. Мун се срещнал с един от хората, които свидетелствали против него по време на следствието. Човекът не искал да срещне преп. Мун, който го попитал: “Помниш ли кой съм аз?” Той не могъл просто да отмине и затова се спрял и казал: “Да, помня, разбира се.” Тогава човекът се извинил за това, което е направил и казал, че е бил подложен на натиск от властите, които го карали да свидетелствува срещу него. Казал още, че дълбоко в себе си никога не е искал да направи нещо лошо на преп. Мун. По-късно този човек му носел храна, докато бил в затвора. След известно време съдията, който осъдил преп. Мун посетил затвора, където той излежавал присъдата си. Той също не желаел да се срещне с него, но срещайки се, преп. Мун го поздравил. Когато съдията видял, че той му прощава, също му се извинил, казвайки: “Няма причини да си тук, ти си невинен, но аз трябваше да те осъдя, защото така ми бе наредено и аз нямах друг избор.” Преди да напусне затвора, той също носел храна на преп. Мун.
Всичко това ни дава възможност да надникнем в същността на тази така наречена “правна” система. Но в същност никой не вярваше, че преп. Мун е престъпник. Системата бе така създадена, че всякакви процедури да бъдат налагани. Въпреки че преп. Мун беше невинен, той бе обвинен и осъден с присъда, която беше абсолютно нереална.
Затворниците имат номера. Към тях не се обръщат с имената им. Номерът на преп. Мун е 596, което на фонетичния корейски език означава “тъгуващ”. Мисля, че даже и номерът, който той получи, разкриваше тъгата на Бог. Небесното царство изказваше своя протест срещу неговото изпращане в затвора. На 20 май 1948 г. Преп. Мун бе прехвърлен от затвора в Пхенян в концентрационния лагер със специален режим на работа Тонк Нии в Хунг Нам на Северното корейско крайбрежие. Там бе по-различно от предишния затвор. Първо, храната бе значително по-малко и с такова качество, че повечето хора умираха след 3 месеца. Ако затворникът получава такава дажба и не трябва да работи, може би ще оцелее, но тях ги караха да вършат много тежка работа. Никой не бе излизал от този затвор жив. Комунистите изпращат там хора с очакването, че ще умрат от изтощение. Караха ги да работят много и им даваха съвсем малко храна. Често се е случвало хора да умират докато се хранят. Вие как бихте се чувствали в такива условия? Бихте ли проявили симпатия и бихте ли казали “Горкият човек, умря.”
Затворническият живот в Хунг Нам бил толкова суров, че първото нещо, за което затворниците помисляли в случай на смърт, било малкото останала храна на умрелия. Те скачали да вземат храната, без да мислят за смъртта. Вземали дори това, което било в устата на умрелия.
Животът в лагера бил безчовечен и примитивен. Целта на затворите тук, в Америка е да превъзпитават затворниците, позволявайки им да се завърнат в обществото като продуктивни граждани. Но целта на затвора, в който е страдал преп. Мун, била друга. Преди да убият затворниците, комунистите искали да изстискат всяка капчица енергия от тях. Всеки осъден на затвор, бе изпращан, за да умре от бавна смърт в лагерите. Всички получаваха еднакви порции – по 3 лъжици ориз. Някои ядяха своите зрънце по зрънце, което създаваше илюзията, че ядат повече, защото храненето продължаваше по-дълго.
Преп. Мун пристигна в затвора с намерението да оцелее през всичките 5 години на присъдата си. Той знаеше, че не може да оцелее дълго, разчитайки само на малките количества храна и въпреки тежката работа, която се изискваше от затворниците, той трябваше да намери някакъв начин да се бори със ситуацията. Той реши да намали миниатюрната си дажба наполовина, давайки останалата част на другите затворници в продължение на 3 месеца. Той твърдо реши, че през следващите 5 г. ще живее на половин порция. Когато след 3 месеца започна да яде цялата си порция, той си каза, че яде два пъти повече и че по този начин ще може да издържи през следващите 5 г. Това наистина го укрепи и чувствайки тази храна като подарък от Небесното царство, той бе благодарен на Бог затова, което сега бе допълнителна порция. С такова отношение преп. Мун прие ситуацията такава, каквато бе с увереност, че ще оцелее.
В неговата килия имало хора, осъдени за всякакви престъпления. По време на комунизма не е важно колко хора умират или колко са били убивани. Там имаше един човек, поставен от комунистите за съгледвач и лидер на затворниците. Този човек се казваше Съхъ Парк. Преп. Мун бе в черните списъци на охраната. Допълнителната храна бе обещавана на затворниците, които наблюдаваха и даваха информация за него. Тъй като той познаваше комунистическата система много добре, през целия си престой там той никога не разказа Принципа на другите затворници. Един ден обаче преп. Мун говори с г-н Парк по време на обяд. Ако г-н Пак се бе възпротивил на това, животът на преп. Мун в затвора щеше да стане още по-непоносим. Преп. Мун каза на г-н Парк, че Йоан Кръстител не е изпълнил своята отговорност пред Исус. Преди да отиде в затвора, г-н Парк бил добър християнин и чувайки това, бил много шокиран. Когато привършили разговора, преп. Мун му казал: “Моля ви, помислете върху това, което ви казах” и отишъл на следобедна работа. Въпреки голямата си умора, през нощта г-н Пак не могъл да заспи. Един възрастен човек в бяло се появил пред него и му се скарал, задавайки му въпроса: “Кой мислиш е затворник 596? Ти не трябва да спориш с него, ако не го познаваш”. Понеже г-н Парк не можеше да спи и се чувстваше толкова уморен и болен, той обещал на стария човек, че няма повече да спори с преп. Мун. Щом изрекъл тези думи, болките престанали и той се почувствал по-добре. На следващия ден по време на обяда, преп. Мун се срещнал с г-н Парк отново. Според това, което г-н Парк разказа на членовете на Движението по-късно, преп. Мун го попитал: “Случи ли се нещо странно тази нощ?” Г-н Парк бил много учуден как е възможно преп. Мун да знае дали е станало нещо и му разказал за премеждията си предишната нощ. Когато свършил с разказа си, преп. Мун му казал, че Мария – майката на Исус не е осъзнала отговорността, която е имала към сина си. Чувайки това, г-н Парк бил толкова ядосан, че забравил обещанието, което дал предишната нощ във видението си. Той абсолютно не можел да повярва на такова твърдение. Тогава преп. Мун му казал да си помисли пак.
През тази нощ г-н Парк отново се чувствал зле и имал болки по цялото си тяло. Тогава той се разкаял и обещал да не спори повече с преп. Мун и отново се почувствал по-добре. На следващия ден преп. Мун го срещнал отново. Не знам точно какво му е казал, но трябва да е било доста необичайно, защото въпреки страданията през предишните 2 нощи г-н Парк реагирал много остро, много по-остро, отколкото преди. Тогава през нощта същият възрастен човек се появил отново и го попитал: “Защо не можеш да разбереш”?
Най-накрая след 3 дни опозиция той се предал окончателно, ставайки вторият последовател на преп. Мун в затвора. Поради факта, че беше лидер на 2000 затворника, неговата връзка с преп. Мун бе много опасна. Ако г-н Парк би решил, можеше да направи живота на преп. Мун в затвора още по-труден. Имаше толкова напрежение около този човек заради неговата позиция. Дванадесет души бяха избрани и поведени да последват преп. Мун в затвора.
Понеже той много рядко говори за живота си в затвора, един от последователите му там свидетелствува по-късно за това. Даже и за мен много от преживените от него неща оставаха в тайна, докато един от тези 12 не успя да излезе и да ни разкаже за тях. Този човек каза, че въпреки че 2 г. и 8 месеца са лежали в една килия, никога не го е видял да спи. Даже в неделя, когато не работели и всички спели дълбоко, наваксвайки загубения през седмицата съня, преп. Мун бил буден и се молел След всеки работен ден затворниците заспивали веднага, щом се върнели в килиите, но преп. Мун винаги оставал буден последен, за да се моли. Сутрин, когато надзирателите идвали, за да ги събудят, те го заварвали пак да се моли.
Първото нещо, което господин Парк искал да направи, било да потърси по-лека работа за преп. Мун. Но след като му възлагал такава работа, той не я приемал, а винаги доброволно искал най-тежката работа. Той никога не смятал за нормално да приеме лесната работа само защото му била предлагана от неговите последователи. Той никога не избирал най-лесната работа, а напротив, най-трудната. Това там било товаренето на торби с вар. По време на окупацията японците бяха успели да съберат много голямо количество вар, която бе използвана за направата на изкуствени торове. Но накрая нямаха възможност да я съберат в чували и да я вземат със себе си. По-късно комунистите използваха затворници, за да раздробяват с динамит втвърдените хълмове от вар, която след това отнасяха в сламени кошчета до вагоните. Работата бе толкова трудна, че един обикновен гражданин, който бил наеман на работа там, получавал заплатата, полагаща се за цяла година, за 7 месеца работа.
Един от термините, създадени от комунистите, е работната норма. Затворникът трябвало да работи, докато не изпълни нормата си. В Хунг Нам нормата била 1300 торби, всяка от които тежала по 40 кг. Всяка група от 10 затворника трябвало да натовари 1300 торби на влака. Ако разделите 1300 на 8 часа, ще разберете колко бързо е трябвало да бъде натоварвана всяка торба. Освен това изкуствените торове миришеха толкова лошо, че хората, които минаваха покрай завода тичаха, защото намираха миризмата за непоносима. Представете си да работите 8 часа на ден, а понякога и повече в такава вредна среда.
Затворниците трябваше да гледат надолу, докато отиваха в затвора и нямаха право да поглеждат другите затворници, като винаги се разкарваха в групи по 8 души. Причината за това бе предотвратяването на какъвто и да било контакт помежду им. Вследствие на постоянно недояждане и изтощение слюнката на затворниците бе станала гъста като лепило. Когато отиваха от едно работно място на друго, те ходеха с големи усилия, препъвайки се.
Във всяка стая живееха по 20 души, а за тоалетна се използваше буре, от което всеки се гнусеше. Всеки искаше да спи до вратата, където въздухът бе чист. Но преп. Мун винаги спеше до бурето на най-лошото място.
Веднъж на месеца управниците на затвора караха затворниците да пишат похвали към правителството, които съдържаха и разкаяние за извършени грехове. Твърдата позиция на преп. Мун бе, че той няма за какво да се извинява пред правителството. В продължение на 2 години и 8 месеца той не написа нито дума за разкаяние, без оглед на голямото страдание, което му костваше това.
Понякога преп. Мун пишеше на членовете в Пхенян, молейки ги да изпратят оризово брашно и дрехи, които след това раздаваше на другите затворници. По-късно, когато членовете на Църквата идваха да го посетят, те виждаха, че той не носи дрехите, които му бяха изпратили и се чудеха дали изпратените неща наистина са стигнали до него. След това разбираха, че той дава всичко на другите и не оставя нищо за себе си.
На близките на затворниците им бе позволено да изпращат храна. В много редки случаи храната наистина пристигаше. В повечето случаи затворниците, получавайки пратката, изяждаха колкото можеха, а другото използваха за възглавница, за да не може никой да им го открадне. Но преп. Мун винаги разпределяше по равно между съкилийниците си храната, която получаваше. Той правеше това толкова редовно, че повечето от затворниците започнаха да разчитат на това – да получават определена порция за себе си, не оценявайки факта, че тази храна всъщност принадлежи на преп. Мун и че тя се дава като подарък. Обикновено преп. Мун не обръщаше внимание на това колко храна разпределя, но останалите наблюдаваха това с голямо внимание. Те знаеха точно колко има там, защото бяха приели като факт това, че част от тази храна им принадлежи и тъй като те винаги бяха много гладни, те пресмятаха точно колко е останало в торбата на преп. Мун. Когато запасите започнеха да намаляват, другите страдаха много повече от преп. Мун. Те знаеха точно кой е получил малко повече и кой малко по-малко, докато той не обръщаше внимание на такива неща. Често се случваше затворниците да се карат за това чия порция е по-голяма, въпреки че тази порция всъщност не принадлежеше на самите тях. Те не казваха нищо, но се ядосваха на “крадците”. Някои от тях дойдоха при преп. Мун, твърдейки: “Знам кой взе повече, отколкото му се полага” и искаха да се злепостави виновния. Много по-късно един от затворниците разказа на членовете на Църквата как преп. Мун никога не каза нищо за това.
Вечерта след този инцидент преп. Мун помолил хората да се съберат, за да поговорят с обвинения човек. Тогава той му предложил да вземе колкото иска храна. Той му предлагал искрено, но човекът не посмял да вземе още, а само се поклонил. Тогава преп. Мун взел чаша, напълнил я, подал му я и му казал да яде. Всички, които се били събрали, били раздразнени и изпитвали омраза към този човек. Отначало те били ядосани на него, че е взел повече храна, а сега виждали как преп. Мун му дава още повече. Понякога, когато ръководиш малка група, един от членовете й може да дойде, за да се оплаче от някой друг. Независимо от това, и човекът, който се оплаква, и този, срещу когото се оплакват, са ценна част от твоето семейство. Какво трябва да се направи в такъв случай? Хората обикновено знаят кога грешат, но ако ние им простим грешките, това е същото както да им подадеш горещ камък, който трябва да държат в ръцете си. Тази прошка кара хората да се обърнат и да погледнат грешките си по-сериозно, отколкото ако им ги покажем.
Майката на преп. Мун живееше на около 250 км от затвора, а транспорт по това време не е имало. Едно такова пътешествие за възрастна жена е много изтощително, но въпреки това тя изминавала това разстояние, носейки дрехи и храна на сина си. Връзката майка-син била изключителна. Тя наистина го обичала извънредно много.
Преди години когато преп. Мун учел в Япония, тя получила телеграма, че той се прибира в Корея за ваканцията. В телеграмата се уточнявало още с кой кораб ще пътува и че ще вземе влак след това до тяхното село. Корабът, с който преп. Мун трябвало да пристигне, потънал и всички негови пътници се удавили. Новината се появила във вестниците, но майката въпреки това чакала влака, надявайки се той да се върне. Но преп. Мун нито дошъл, нито пратил телеграма, нито писал. Майка му била много разстроена и пропътувала целия път до Пусан. За този град тя била само слушала. Тя го търсела навсякъде из града. Тъй като нямало къде да спи, след като не го открила, тя се прибрала вкъщи. Преп. Мун си спомня, че когато се върнала, дрехите й били скъсани и била без обувки. Тя била напълно съкрушена и разстроена и даже не можела да си спомни къде е ходила и с кого е разговаряла. Но все пак тя здраво се била вкопчила в надеждата, че синът й е още жив, синът, когото тя толкова много обичала. Преп. Мун й разказал след това, че в този ден, когато е трябвало да се качи на заминаващия по разписание кораб за Япония, краката му не искали да се помръднат. Тогава той разбрал, че има нещо нередно и не се качил на борда на този параход, а пристигнал на пристанището след като корабът бил заминал.
През трудните дни от живото на преп. Мун в затвора, неговата майка приготвяла много неща за него и с чувство на дълбока любов му ги носела. В майчините очи той бил дете, независимо от това, че вече бил възрастен човек. Сърцето й боляло и тя плачела, виждайки своя син в затворнически дрехи и с обръсната глава. Но преп. Мун се сърдел за това на майка си и й казвал, че ако плаче за това, че синът й е в такова състояние, то тя трябва да плаче без сълзи.
Защо преп. Мун й е говорил по този начин? Защото той чувствал, че ако тя плаче от гордост за своя син, който работи за установяването на небесното царство на земята, тогава независимо от собствените си страдания, той би приел нейните сълзи. Но ако тя плаче само от съжаление, тогава той чувствал, че не може да приеме нейните сълзи и се ядосвал.
Майката на преп. Мун може малко да е разбирала от Принципа, но въпреки това сърцето й не могло да издържа да гледа страдащия си син да раздава на непознати хора животворната храна, която носела за него. “Тя се опитваше да не се отнася лошо към това, но не можеше да задържи сълзите си, виждайки какво става.”
По пътя за вкъщи тя посетила нашата църква в Пхенян и казала на членовете, че няма да му позволи да излиза от къщи, след като го пуснат от затвора. Тя го обичала толкова дълбоко, че сърцето я боляло да гледа как той страда, въпреки че той го правел в името на други. Тя често казваше, че ако той се грижеше за себе си малко по-добре, тя няма да се чувства толкова зле.
Тя се връщаше обезверена от посещенията в затвора. Не й харесваше това, че той не разбира майчиното й сърце и канел затворниците дори още когато тя била там, да вземат всичко, което тя била донесла, като им го давал, без да остави нищо за себе си. Повтаряла, че никога няма да дойде да го види отново, но тези й решения траели кратко и скоро подготвяла още нещо, за да му го занесе.
През тези 2 години и 8 месеца, през които преп. Мун лежа в затвора, той събра 12 последователи. Един от тези хора бил Главата на Християнската федерация в Северна Корея. Неговата преданост била такава, че той дал обет пред небето веднага щом излезе от затвора да последва преп. Мун и учението му с цялото си сърце. На няколко мили от Хунг Нам имало клон на затвора. Затворниците вярвали, че животът там е много по-лесен, отколкото в Хунг Нам. Този човек дошъл при преп. Мун и го помолил за разрешение да отиде в този затвор. Преп. Мун му казал да не ходи, но той решил да отиде. Един друг човек, г- н Ким отишъл при преп. Мун със същото искане. Той му казал да отиде, ако наистина желае това, но добавил, че веднага, щом почувствува нещо нередно, трябва да избяга.
На 25 юли 1950 г. чрез изненадващото нахлуване на Севернокорейските войски в Южна Корея, започва Корейската война. Хунг Нам е бил разположен в силно индустриализиран район от Северна Корея и скоро се превърнал в мишена за бомбардировки от страна на силите на ООН. Затворът бил обстрелван от самолети и от кораби. Всеки път, когато прозвучавала въздушна тревога, всички надзиратели се укривали, оставяйки затворниците да се оправят сами, изложени под обстрела. Един ден прозвучала обичайната тревога и преп. Мун, чувствайки, че има нещо нередно, казал на хората да го последват на друго място. В следващия момент паднала бомба точно там, където стояли до преди малко, изхвърляйки ги със силата на експлозията.
Северна Корея не предполагала, че целият свят ще отговори на нейното нахлуване. Съвсем скоро все повече и повече американски бомбардировачи и войски се включвали във войната, карайки Севернокорейските войски да отстъпват. Войските на ООН направили десант в Хунг Нам преди да отидат в Пхенян, който се намира малко по на юг. Логичният от тактическа гледна точка път, който Макартър[5] е трябвало да следва след десанта в Ий Хон, е да мине през Сеул, Корон и Пхенян и след това да стигне до Хунг Нам. Този клон на затвора лежеше на пътя на напредващите войски, така че комунистическите власти започнали систематично да екзекутират затворниците, преди те да бъдат освободени.
Първо, те наредили на затворниците да си подготвят храна за 3 дни, за да не заподозрат какво ги очаква. След това ги строили и им дали лопати. Комунистите не искали никой от затворниците да разбере, че няма да има нужда от тази тридневна дажба и че ще бъдат отведени на хълма зад затвора, за да изкопаят собствените си гробове и след това ще бъдат застреляни. Така групите били екзекутирани една след друга.
Преп. Мун чувствал, че ситуацията е твърде сериозна и нещо не е наред и схванал, че затворниците биват екзекутирани. Той знаел, че и неговият час наближава. /Той никога не ми е казвал как се е чувствал в този момент./ Хора с номера все по-близки до неговия вече били отведени. Накрая били отведени и няколко затворника от килията на преп. Мун. Ако неговото име било в списъците на откарваните, не би било възможно да се измъкне. Преп. Мун знаел, че критичният момент настъпва.
Както се изясни по-късно, неговият последовател, който отишъл в клона на Хунг Нам против волята на преп. Мун, бил екзекутиран. Но г-н Ким успял да избяга при отвеждането му към екзекуция с други затворници и се присъединил към преп. Мун по-късно на Юг.
Много често преп. Мун говори по твърде тих и смирен начин. Той не дава команди. Той не казва например: “Ти трябва да направиш това, ти не трябва да правиш друго.” Напротив, обикновено казва: “Аз мисля, че ти трябва да направиш това така, не е хубаво да го правиш по друг начин.” Ние не трябва да приемаме повърхностно неговите думи, защото от личен опит знаем, че всяка негова дума има значение.
Водени от едно много силно желание да помогнат, 16 държави се обединяват в силите на ООН, сражавайки се за свободата на тази малка военна зона – изглеждащият незначителен полуостров на Корея. В тази атака на север станало така, че силите на ООН освободили преп. Мун от затвора в Хунг Нам.
Въпреки че времената били неспокойни и несигурни, преп. Мун се върнал в Пхенян и посетил домовете на всичките си последователи, които са били с него преди да отиде в затвора. Ако не успеел лично да посети някой, той изпращал човек със съобщение, че се е завърнал и желае да знае какво е състоянието им. Той изминал пеш 250 км до Пхенян за 10 дена и след това за 40 дни посетил всичките си последователи по домовете им. Той останал в Северна Корея до последния възможен момент и накрая напуснал точно преди нахлуването на китайските войски.
Преп. Мун успял да вземе само някои неща от затвора. Едно от тези неща била една малка торбичка с оризово брашно. Той вървял 10 дена, пазейки това брашно, докато пристигне в Пхенян. Не е имало къде да се нахрани добре през цялото това пътуване. Всичко за ядене, което все още можело да се намери по полето, било вече гнило. Той ял тези развалени и изоставени плодове и зеленчуци, пазейки тази малка торбичка с надеждата, че когато срещне членовете в Пхенян, ще може да я сподели с тях. Когато всички се събрали, той разбъркал брашното с вода, правейки нещо като оризов пудинг. Казал им, че така са правели храната си в затвора и го споделил с тях.
Преп. Мун искал да донесе някакви подаръци на своите последователи даже след изпитанията, през които минал. От всичко, което могъл да вземе, храната била най-ценна, защото означавала живот. Днес много рядко ни се случва да искаме да запазим нещо ценно, за да можем да го споделим с други. Повечето от нас дават, когато имат в повече. Давам ви този пример, за да можете да надникнете в отношението на преп. Мун към неговите последователи.
Скоро след като войските на ООН го освободили от затвора, китайската армия се включила във войната. Изпратена била човешка вълна от хиляди войници. Войските на съюзниците били принудени да отстъпят. Било дадено нареждане Хунг Нам да бъде евакуиран. Вълна от бежанци напуснала Севера, отивайки на Юг. Г-н Парк се завърнал в Хунг Нам преди преп. Мун и му обещал, че винаги ще го следва. Така и станало. Случило се обаче така, че той си счупил крака и останал да се възстановява в къщата на сестра си. Преп. Мун ме изпрати да доведа г-н Парк. Когато пристигнах в къщата, видях че всички останали членове на семейството са евакуирани, а той беше оставен сам с един велосипед. Г-н Парк предполагал, че по това време преп. Мун ще се завърне в Хунг Нам, но не получил никакво съобщение от него. Той бил малко раздразнен от факта, че не е получил нито дума след цялата вяра, който е имал в преп. Мун. Когато му казах, че идва с нас, той се зарадва извънредно много и плака в продължение на няколко нощи, мислейки колко лесно бе изгубил вярата си. Аз го качих на велосипеда му и го докарах при преп. Мун.
Велосипедите тогава нямаха нищо общо със сегашните. Поради това, че кракът му бе счупен, г-н Парк не можеше да върти педалите, затова преп. Мун го буташе отзад, а той само трябваше да управлява с кормилото. Вече бе декември и снегът бе паднал. Аз носех раницата и ги следвах. Този бежански поход започна на 4 декември. (
Всички мислеха, че войските на ООН лесно ще победят във войната и че евакуацията е просто временна. Хората очакваха да се завърнат скоро. Оттогава минаха повече от 28 години. Всички бързаха много, защото чуваха артилерията близо зад себе си и не мислеха за абсолютно нищо друго, освен затова как да избягат, запазвайки живота си.
Пътят, по който трябваше да вървят, трудно можеше да се нарече път. Главните магистрали бяха заети от войските и военната техника, които се движеха много близо до нас. Нямаше паваж, по който можехме да вървим, така че хората поемаха по мъничките неравни пътечки. Въпреки че всички искаха да се движат с максимална скорост, пътуването вървеше много бавно. Войските на Северна Корея и китайците напредваха откъм гърба, и поради всичко това пътуването беше страшно и с неясен изход.. Винаги съществуваше вероятността да бъдем заловени или ударени от заблуден артилерийски снаряд.
По едно време нашата група, стигайки до един хълм, спря да си почине в подножието му. Когато дойде време да се изкачим на хълма и да продължим, г-н Парк каза на преп. Мун, че сигурността на всички е застрашена от това, че той не може да ходи и помоли да бъде изоставен. Преп. Мун му каза, че те двамата не са заедно по собствено желание и че това, че са заедно, означава нещо много повече. Той каза, че никога не би го оставил, освен ако не бъде инструктиран за това от Бог. Така че г-н Парк никога не проговори на тази тема отново.
Вие просто не можете да си представите това пътуване през нощта, кишата и леда в планините, без храна, бутайки един човек със счупен крак на счупено колело. Това беше действително едно невероятно пътуване. Ние трябваше да преминем през планини и долини и през ручейчета и реки с това колело.
Пътуването до Южна Корея включваше и едно морско пространство, широко около 2 мили и половина. Мястото се нарича Икон на южния бряг на Корея и има много големи приливи и прибои – около 7 метра. По време на отлива се появява една ивица суша, през която трябва бързо да се премине докато не е дошъл прилива. Бяхме преминали 20 мили този ден, което беше нещо невероятно като постижение и пристигнахме на това място около 2-3 ч. сутринта. Преп. Мун пренесе г-н Парк на гърба си, макар че тежаха почти еднакво, опитвайки се да балансира върху замръзналата земя. Аз взех колелото на гърба си и също започнах да прекосявам.
Нощите през зимата в Корея са много тъмни. За щастие от другата страна бе запален фенер. Това беше единствената светлина и нямаше нищо друго, което да ни показва накъде да вървим. Беше опасно, защото на места бяха останали малки езерца. Някои от тях бяха дълбоки, други плитки, но ние нямахме възможност да разберем тяхната дълбочина. Брегът бе от кал, не от пясък, така че бе не само хлъзгаво, но човек можеше да потъне до колене, ако стоеше достатъчно дълго на едно място. Кракът на г-н Парк бе започнал да се оправя и ако отново го счупеше, щеше да има големи усложнения. Той изобщо не можеше да сгъва крака си и го държеше опънат през целия път – ден след ден, за да заздравее.
Когато пристигнахме на острова, хората трябваше да се качат на ферибота, който ги откарваше до другия бряг, но те не можеха да направят това, защото им бе казано, че е запазен само за военни. Тогава аз пренесох обратно колелото, а преп. Мун носеше г-н Парк. Второто преминаване само по себе си бе трудно, но сега вече нямаше абсолютно никаква надежда да преминем на другия бряг. Преп. Мун ни окуражи, казвайки, че когато стигнем на определено място, там ще има хора, които ще ни посрещнал и нагостят богато. Това ми даде сили да продължа. Ние започнахме да прекосяваме обратно пътя, по който дойдохме. Доста след този случай аз попитах как преп. Мун е успял да пренесе г-н Пак през цялото това разстояние при тези невероятни условия. Той отговори, че е чувствал, че този човек представлява целия космос. Държането на преп. Мун винаги е такова. Каквото и да прави, то не е само заради себе си, а защото представлява много хора наведнъж, а може да се каже и целия свят. Когато преп. Мун ни гледа, той не вижда само един човек, а ни обича като представители на много други хора.
Когато стигнахме до мястото, от което бяхме тръгнали, вече беше започнало да се разсъмва. Мястото, където започваше твърдата земя, беше контролен пункт, който осигуряваше сигурността на селото. Когато охраната видя преп. Мун с обръсната глава, те помислиха, че той може би е севернокорейски заблуден войник. Един от тях даже спря преп. Мун и го удари. Те просто не разбираха ситуацията. Знаехме, че южнокорейските войници носят по-дълга коса от севернокорейските. Те попитаха преп. Мун каква е професията му. Той обясни, че е свещеник, който наскоро е избягал от затвора в Северна Корея и сега пренася един беглец на Юг. Човекът поиска да види Библията на преп. Мун като доказателство. След това я отвори и му каза да цитира първия стих от 16-та глава на Йоана. Той отговори без проблеми. Пазачите бяха доста впечатлени и ни пуснаха да минем.
Скоро видяхме къща, в която свети и почукахме на вратата. Младата двойка, която живееше там, ни покани да влезем. Нахраниха ни добре и ни дадоха най-добрата стая, която имаха. Едва на следващия ден си спомних как преп. Мун ни бе насърчил предишния ден, предвиждайки, че ще има голяма вечеря.
С изгрева на слънцето ние напуснахме къщата и спряхме едва когато слънцето залезе. Често пъти беше невъзможно да се върви нощно време, даже и да искахме, поради планинския терен. По пътя имаше много изоставени къщи, в които преспивахме нощем и които напускахме на следващата сутрин. Така се случи, че веднъж имахме възможността да пътуваме цяла нощ и когато се развидели, стигнахме до едно малко село. В него намерихме къща, в която можехме да останем. Винаги, когато спирахме в къща, моята задача бе да запаля огън, за да може да се спи на пода. В тази къща нямаше дърва за огрев. Можех да изгоря вратата, но това би означавало да спим на открито. Претърсих навсякъде за нещо, което бих могъл да използвам за гориво, търсейки даже суха трева, но не можах да открия нищо такова. Продължих да търся, докато не стигнах до едно малко възвишение, на което намерих един малък гроб. Тогава видях носилка, направена от слама, захваната от два кола. Аз свалих колците и запалих огън с тях, осъзнавайки по-късно, че носилката е била използвана, за да се занесе тялото на умрелия човек до гроб. В бързината тя е била изоставена от хората. И тримата бяхме много уморени и въпреки че подът бе много студен, преп. Мун и г-н Парк легнаха, а аз напалих огъня и чаках да се стопли. Когато преп. Мун извика от другата стая, питайки какво дърво горя, аз му казах, че проверих навсякъде, но не можах да открия нищо, докато не стигнах до този гроб, до който намерих тези два колеца. Тогава той ми каза, че не всяко дърво се използва за огрев. Въпреки че беше в другата стая, той почувства точно какво правех.
На следващия ден ние продължихме още няколко мили и стигнахме до къща, в която имаше много други бегълци. Там се нахранихме и в топлия въздух почувствахме, как сънят натежава като олово. Г-н Парк и аз попитахме преп. Мун дали ще прекараме нощта тук. Обикновено отговорът би бил “да”, но тази вечер той каза, че е по-добре да продължим. Ние го попитахме още няколко пъти няма ли да е по-добре да останем тук и да тръгнем на сутринта. Но преп. Мун не отговаряше повече на нашите въпроси. Просто стана и каза, че трябва да тръгваме. И ние потеглихме отново.
Въпреки че бяхме изтощени, ние продължихме да ходим и около 1 часа сутринта стигнахме до едно място, където преп. Мун реши, че можем да останем, за да си починем. На следващата сутрин трябваше да прекосим широка замръзнала река. Тогава видяхме един самолет, който лети над нас и проверява околността и чухме близък звук на артилерийски огън. През реката ние можехме да видим американските части, които заемаха нова отбранителна позиция. Поради подготвящата се атака беше решено, че няма да пускат повече бежанци през реката и ние бяхме едни от последните хора, които напуснаха севера. Тогава аз разбрах защо Той не отговори на нашите молби да останем в онази къща предишната нощ. Ако бяхме останали, щяхме да бъдем заключени от блокадата.
Когато най-накрая стигнахме в Юга, ние оставихме г-н Парк при негови роднини в Сеул, а аз и преп. Мун продължихме да ходим. В едно много малко провинциално градче, наречено Ул Сан, се качихме на влак на гара Чо Рюнг Нюк. Въпреки че студеният въздух, минаващ покрай движещия се влак беше като нож в нашата плът, чувствахме, че е по-добре, отколкото да вървим. Ние буквално висяхме от влака и така бе през цялото пътуване до Пусан. Слязохме на едно място, където сега има голям културен център. Денят беше 27 ноември 1951 г. Сега най-големият док за кораби в света се намира в Пусан.
Единственият човек, когото познавахме в Пусан, бе един бивш ученик на преп. Мун. Прекарахме нощта в неговата къща. Аз започнах да търся работа и стая, в която можехме да останем. Скоро след това срещнахме един съученик на преп. Мун – г-н Дух Мун Аум. Той покани преп. Мун да остане в неговата къща. Аз си намерих работа в ресторант и живеех съвсем наблизо.
Разбира се, г-н Аум нямаше и представа кой е преп. Мун. Той знаеше само, че е един добър приятел. Човекът не предполагаше, че преп. Мун е учител, но веднага, след като пристигнахме, той започна да го учи на много неща. Въпреки че беше от будистко семейство, г-н Оул една нощ сънувал сестрата на Исус. Той не знаеше нищо за библията или за Исус, но тази жена, която казала, че е по-малката сестра на Исус, споделила, че няма спокойствие поради грешки, направени от нейното семейство. Тя казала на г-н Аум за един сейф у нея, в който бил заключен друг, а в него трети и докато и последният от тях не бъде отворен, нейната ситуация няма да се промени. Тя казала, че само един човек на земята има ключа та третия сейф и това бил учителят Мун. Г-н Аум разбрал, че може да научи много неща от новия си гост.
По-късно преп. Мун се срещнал с г-н Ким, който бил първият му последовател от затвора. То се бил оженил съвсем наскоро. Тъй като той и жена му били бедни бегълци, нямали голяма сватба, а само малко празненство. Веднага, щом срещнал преп. Мун, той го взел в своята къща. Младоженците имали съвсем малко мебели и кухненска посуда в малката си стаичка, но го посрещнали и му предложили да остане с тях в тази стаичка за 2 седмици.Когато работех в този ресторант, преп. Мун дойде и доведе г.-н Аум, за да ме посетят. Това ме ентусиазира и ме накара да се надявам, че ще видя отново г-н Аум и ще разбера нещо повече за него. От този малък случай надеждата ми се увеличи и аз се чувствах като че ли семейството ми бе станало по-голямо. Спомням си, че преп. Мун винаги бе гладен през онези дни. Когато водеше някой гост в ресторанта, аз говорех с моя началник, казвайки му, че моят многоуважаван учител е дошъл с гостенин и питах дали мога да им предложа вечеря. Първият пътя, когато преп. Мун дойде, собственикът на ресторанта отвори едно сепаре за него, в който го настанихме, за да се нахрани. Купичката с ориз бързо се изпразни, така че аз донесох още една, но скоро открих, че и тя е празна. По този начин разбрах колко гладен е бил той.

В къщата на г-н Ким преп Мун бе започнал да пише книгата си „Принципът”[6]. Беше ясно, че преп. Мун не може да остане да живее дълго с г-н Ким и неговата съпруга. Един той ме попита дали там, където аз живея, има още една стая. Аз наскоро бях чул за една стая, която се дава под наем и отидохме да я видим. По това време Пусан беше единственият град, незает от войските. Хиляди бежанци се бяха събрали в този град и стаи под наем трудно се намираха. Ако се намереше стая за сам човек, или ако се намереше стая, в която да живееш с приятели, човекът можеше да се смята за голям късметлия. За известно време преп. Мун и аз спяхме в една стая, която беше голяма колкото трима души да легнат един до друг. Въпреки че бяхме само двамата, беше невъзможно да спим опънати на постелката. Понякога г-н Аум идваше да ни види. Той не можеше да легне съвсем, но сядаше и се опираше на стената. Преп. Мун почваше да пише веднага след събуждането си. Когато изписваше няколко листа, аз му ги прочитах и той ги поправяше. Така в продължение на няколко месеца много хора идваха да ни посещават: стари познати, бегълци от Севера и хора, които бяха чули, че той е в Пусан. Той ги отвеждаше на едно малко възвишение близо до къщата, за да се молят. А понякога ходеше там сам, за да медитира. Когато г-н Аум ни дойдеше на гости, преп. Мун го караше да пее с часове. Той наистина много обичаше да слуша пеене. През свободното си време събираше малки камъни и глина, с които по-късно построи малко колиба на възвишението Пон Нет Коу в района Рош Ил Донг в Пусан.
По това време аз успях да си намеря работа като помощник на художника в лагера на войските на САЩ. Един ден рисувах една малка картина и когато преп. Мун я видя, предложи да започна да рисувам по-често. Един от хората, с които работех, правеше портретни скици от снимки на семейства и приятели на американски войници. Когато той вършеше това, за да вземе повече пари, аз вършех и неговата работа в базата. Той се чувстваше неудобно от това и ми предложи да изкарвам малко повече пари, като му помагам да рисува. Първата поръчка, която ми даде, бе снимка на едно чернокожо момиче. До този момент не бях виждал черен човек и тъй като снимката беше черно-бяла, бях много объркан и не знаех в какъв цвят да нарисувам лицето й. Най-накрая след 4 часови опити завърших една малка картина. Бях много несигурен, когато му я занесох, мислейки, че ако колегата ми я хареса, макар и да предполага, че няма да може да я продаде, щях да се чувствам успял в работата си. За моя най-голяма изненада обаче той каза, че портретът наистина много му харесва и че съм го направил много добре. Той не само плати повече, отколкото предполагах, но ми даде и още поръчки. Тогава станах професионалист.
Забелязвах, че колкото повече хора се присъединяват към Църквата в Пусан, толкова повече работа получавах. Правенето на тези картини беше само допълнителна работа. Приключвайки работа в американския лагер, аз отнесох всички картини в Църквата и там работех върху тях. Когато свършвах, обикновено беше 10-11 ч. Скоро забелязах, че преди да се върна от работа, преп. Мун бе започнал да приготвя всичко за мен: боите, хартията и четките. Той никога не ме оставяше да работя сам, а винаги идваше и сядаше до мен. От момента на започването до свършването никога не сваляше очи от това, което правех, концентрираше се върху работата заедно с мен. Когато свършвах вечерно време, аз обикновено се чувствах много уморен и лягах да спя веднага. На следващата сутрин когато идвах намирах, че картините са добре подрязани и навити на рула, за да ми бъдат по-удобни за носене. Ако някога се колебаех кой цвят да използвам, преп. Мун ми даваше напътствия. Когато пристигаха повече поръчки, аз рисувах човека, а преп. Мун запълваше фона сам. По-късно аз правех само скиците, а той оцветяваше лицата и фона. След това добавяше всички детайли по косата. Така правехме по 15-20 картини на нощ. Никога не ни липсваха поръчки и двамата винаги се справяхме. За да изпълним поръчките, работехме до 1-2 ч. всяка нощ.
Този, който действително участва в тази работа, не се уморява, но ако някой седи и гледа в продължение на часове, започва да му се доспива. Когато аз работех, той можеше да се занимава с нещо друго, но вместо това той стоеше до мен и разучаваше как се рисува фона, облеклата, косата. Тогава си мислех, че трябва наистина много да му се доспива, докато седи и ме гледа с часове. Бях много уморен, но като гледах как ме наблюдава докато рисувам и как той би трябвало да бъде по-уморен и от мен, това ми даваше сили да продължавам.
Когато дойде краят на месеца и ми платиха, аз донасях парите обратно в къщи. Но преди края на следващия месец парите свършваха. Първото нещо, което правехме, е да купим ориз за цял месец, след това дърва и газ и накрая купувахме сушена риба и соев сос. Аз ходех на работа, а преп. Мун готвеше храната сам.
Можех лесно да отгатна къде отиват парите. Доста често хора, чували за преп. Мун и неговите провидения, идваха да го посетят. Някои от тях бяха доста образовани, но по-голямата част бяха бедни, необразовани и нямащи възможност да изкарват прехраната си. Той даваше на тези хора храна и по този начин парите свършваха скоро. Той ми казваше точно как е похарчил парите и колко е дал на всеки човек. Това ме караше да се чувствам неудобно, защото знаех, че ми дава всички тези обяснения, за да не започна да се съмнявам къде са отишли всичките пари. Той искаше да изчисти всякакви съмнения.
Винаги когато се връщах късно от работа, преп. Мун идваше да ме посрещне на пътя и после се прибирахме заедно. Понякога посред нощ ме събуждаха хлипане или пеене. Често бях много уморен и не разбирах кое точно от двете беше, но след време разбрах, че проп. Мун не спеше, а коленичеше, плачеше и пееше, когато се моли. Той често отиваше на един хълм при абсолютна тишина и понякога ме будеше да отида при него. Той ми казваше да застана на някое място да се моля, докато той отиваше да се моли на друга скала. Една сутрин много рано той ме събуди и ми каза да светна лампата и да приготвя лист и молив. През тази нощ беше много тъмно. Навсякъде в стаята беше мрак освен около лампата. Той ми каза да записвам това, което ще ми каже и ми издиктува частта от Принципа, в която се говореше за Второто пришествие на Исус Христос. Той не спря, докато не разказа цялата глава. Обикновено човек първо пише, а след това чете написаното, поправя грешките и продължава нататък. Но той продължаваше да изказва мислите си докато не завърши цялата глава, наведнъж. Останалата част от оригинала той написа сам, но тази част бе издиктувана, така че беше написана с моя почерк, вместо с неговия.
До възвишението, където се намираше нашата колиба – Църква, минаваше поточе и много хора минаваха покрай нея на път да си налеят вода за домакинството. Те знаеха, че в колибата живеят двама млади честни хора. По това време един мъж и една жена мисионери обикаляха околността и те решиха да ни запознаят с Християнството. Жената дойде да ни проповядва.
Тя дойде с искрена надежда, че ще ни превърне в християни. Аз вече бях тръгнал за работа, когато преп. Мун, слязъл от хълма с надежда да срещне някой от членовете на Църквата, срещнал тази жена. Той й предложил вместо да говорят на улицата, да отидат в колибата. По-късно тя разказа на членовете, че веднага щом влезли в стаята, преп. Мун започнал да говори, като не и дал възможност да каже нещо. Той говорил за Божиите наставления и какво ще бъде бъдещето на Християнството, казвайки всичко толкова обобщено и така вдъхновено, че тя едва успявала да следи мисълта му. Но всичко, което той казвал, било толкова логично, лесно за разбиране. Оглеждайки се обаче, тя не можела да повярва, че нещо от такова значение за света, може да започне от тази колиба.
Тогава тя започнала да се притеснява за това, какво ще кажат хората. Все пак, една млада мисионерка е видяна да влиза в тази колиба и да излиза след дълго време. Поради това тя се притеснила и побързала да каже „лека нощ” и се върнала в къщи. Тя не могла да изгони от главата си думите, които чула. На другия ден рано сутринта тя отишла да чуе повече. Тази млада мисионерска била завършила семинария. Преп. Мун я накара да отвори Библията и да прочете пасаж от нея на глас. За нейна изненада точно този пасаж бил един от тези, които дълго време я обърквали и тя все не можела да намери адекватно тълкуване. Тя ми каза, че преп. Мун й обяснявал този откъс и докато говорел, тя си спомнила за друг, който също й бил труден за разбиране. С безпогрешна точност пред следващите няколко минути той й казал да отвори Библията на друг пасаж и за нейна най-голяма изненада се оказал този, за който тя си мислела. Ако винаги свидетелството беше такова, колко лесно би било то! Скоро тя станала член на църквата.
Давайки й съвсем малко пари, преп. Мун й казал да отиде в Тегу и да установи нов център на Църквата. Тя била изпълнена с надежда, че ще може да впечатли своя свещеник така, както тя самата била впечатлена, мислейки, че той би разбрал Принципа по-лесно от когото и да било друг. Тя посетила някои от бившите си познати, също разказвайки им Принципа. Сигурно е плакала много, защото не е могла да ги убеди в нищо. Тогава тя излязла да свидетелствува, за да намери някого, който ще може да я разбере и да стане член. Така тя започнала да търси човека, който небесното царство е подготвило
Един ден, както си ходела, тя почувствала, че трябва да спре на едно място. Нещо я подтиквало да стори това, тя чувствала, че човекът, когото трябва да срещне, е някъде наблизо. Не след дълго срещнала една домакиня, която казала, че я е видяла на сън предишната нощ. Тази жена по-късно станала първият член на църквата в Тегу. Тя сънувала, че една мисионерска, която е гостенка в този град, ще дойде, както и това, че трябва да се отнасят много добре с нея. Преп. Мун ни каза, че членовете, които са далеч, му липсват така, както ако бяха негови собствени деца. Но това чувство бе непознато на членовете, особено на тези, които нямаха възможност да идват в Църквата когато пожелаят. Имаше една възрастна жена, която бе успяла да се присъедини към Църквата, но чието семейство беше много против нейното идване при нас. Дни наред тя излизала на балкона на втория етаж и гледала по посока на Църквата, надявайки се, че преп. Мун може да излезе, или че един от членовете ще мине по улицата . Ако изпитвате същите чувства към членовете на нашата Църква, няма да можете да стоите настрана от тях и те никога няма да ви забравят. Те винаги ще бъдат в паметта ви.
Както преп. Мун написа в композираната от него в затвора песен “Благославяне на славата”, ние искаме да върнем на Бог всичко, което Той е дал на всеки един от нас, но колкото повече се опитваме, толкова по-силно усещаме колко незначителни са нашите усилия. Тези думи са същината на неговото учение. Колкото повече се опитвал да направим нещо за Бог, толкова повече чувствал, че може да направи повече. Аз мисля, че неговият живот се характеризира с любовта, която той дава даже на най-новия и най-обикновения член, прощавайки му грешките и чувствайки, че не им е дал достатъчно.
[1] Обединителната теология учи, че “духовният свят” съответства на физическия свят, и че ние имаме 5 духовни сетива също като нашите 5 физически сетива. В зависимост от индивидуалната духовна чувствителност човек може да бъде повече или по-малко “отворен” към тези сфери, в които той съществува след физическата смърт.
[2] Основата на учението на Обединителната църква. Принципът съдържа дълбоки източни мисли, основани на християнските вярвания и теологии.
[3] Уон Пил Ким произнася тази реч през Октомври 1979 г.
[4] Преп. Мун обикновено говори пред американското движение на родния си корейски език със симултанен превод.
[5] Ген. Маккартър е командващ силите на ООН в Корейската война
[6] “Божествения принцип” беше името, дадено на първият английски превод на Принципа.