Младия Муун: Оцеляване в затвора

Това е разказ на преподобния Муун, който сподели спомените си във Вашингтон. Този разговор е представен от преп. Муун във Вашингтон ДиСи на 28 декември 1971 г. и преведен от мисис Пон Пок Чой.

В трудовите лагери имаше около 800 затворници. Всяка неделя имаше почивка, но на нас не ни се позволяваше да почиваме. Вместо това ние имахме така наречения “образователен час”. Всички знаехме, че нещата, които управлението на затвора ни казваше, са лъжи. Въпреки че условията бяха толкова лоши, че много хора умираха, те казваха, че се отнасят добре с нас. Казваха, че посетители могат да идват по всяко време и могат да носят всякакви продукти и подаръци. В дните на националните празници ни обещаваха да ни дават да ядем риба, свинско и телешко, но в същност тези обещания никога не се изпълняваха. Те продължаваха тази пропаганда целогодишно. Изнасяха ни лекции за режима на Ким Ир Сен, след които трябваше да пишем отзиви в една тетрадка, и тези отзиви след това бяха четени и проверявани. Надзирателите хвалеха тези, чиито отзиви бяха добри. Тези възхвали за режима на Ким Ир Сен бяха за тях много важни. Солидарността с режима беше одобрявана и хубавите отзиви бяха аплодирани от всички. Ако не ръкопляскахме бяхме жестоко наказвани.
Затворниците, избирани да говорят, обикновено бяха най-уважаваните и най-големите противници на режима. По този начин властите се опитваха да ни повлияят. След това нови затворници бяха изпращани да живеят с тях и те ги питаха защо са говорили така, искрени ли бяха техните приказки? Често обаче тези затворници се оказваха шпиони. Ако тези, които са говорели, кажеха, че са били накарани насила да говорят по този начин, след това са били жестоко наказвани и затваряни в карцера. Използвайки такъв вид пропаганда, властите постепенно насилваха много от нас да променят съзнанието си.
Дневната дажба храна се състоеше от три хапки ориз, които никога не бяха достатъчни и супа, която обикновено беше приготвена от радиш, вода и сол. Това бе всичко. Работата, която трябваше да вършим, бе да опаковаме чували с амониев сулфат. Всяка торба трябваше да бъде напълнена с 40 кг сулфат, завързана и качена на товарния вагон.
Торбите бяха донасяни от склада и цялата работа се вършеше от нас. При обикновени работни условия, работниците на тази работа биха яли свинско, защото амониевият сулфат влияе на кожата. Още повече, нормалната норма на един човек за 1 ден е 70 торби, а нашата норма за ден беше 130 торби без свинско и много малко ориз.
Десет души образуваха една група, която след това трябваше да напълни по 130 торби на човек. Амониевият тор, натрупан на хълмове, трябваше да бъде изкопаван, пълнен и завързван в торби, а те трябваше да бъдат влачени до кантара, и след това носени на гръб до влака. Комунистите бяха изчислили, че 80% от затворниците няма да издържат при този режим на работа и храна повече от 3 години. Ядейки такава храна и бивайки насилвани да извършват тази работа след около 6 месеца кожата на много от затворниците вече беше в много лошо състояние и изглеждаше точно като от снимки на затворници от нацистките концентрационни лагери. Краката при пръстите ставаха по-широки от бедрата. Тежахме по-малко от деца и изглеждахме като трупове. Много е трудно дори да се представите всичко това.
Разстоянието от затвора до завода за изкуствени торове беше повече от 4 км. Всяка сутрин ние се строявахме в колона по трима, хванати за ръце, а от двете страни на колоната заставаха въоръжени пазачи. Ако видеха човек, който не е хванат достатъчно здраво или е пуснал ръката на съседа си, го обвиняваха в опит за бягство. Обикновено бяхме толкова уморени, че не можехме да държим главите си изправени, камо ли да се опитаме да вдигнем пушка или пистолет. Така че целта на всичко това беше всеки затворник да умре преди да са изтекли 3 години.
Невероятно трудно беше да се оцелее при тези условия. Ако затворник не изпълнеше нормата си, то дажбата му храна се намаляваше наполовина. За нас, разбира се, нямаше нищо по-важно от храната. Както знаем, човек не е само физическо тяло. Ако затворникът разчиташе единствено на храната, която ни даваха, за да оцелее, почти сигурно е, че всички щяхме да умрем. Аз приучвах себе си да чувствам, че се храня духовно. Разбрах колко съдбоносно важно е да контролирам своето съзнание. С тази увереност аз реших да преживявам с половината от дневната си дажба храна. Някак си успях да свикна с това мое убеждение и започнах да давам останалата част от храната си на другите. Продължих да правя това, убеждавайки себе си, че дори и с половин порция мога да изпълня дневната норма.
Една бригада се състоеше от 10 човека и ние работехме по двойки. Имаше и много трудна, и по-лесна работа. Реших да върша най-трудната работа и въпреки това да не умра нито след 3, нито дори след 10 години. От този момент аз гледах на половината храна като достатъчна, а на другата половина като допълнителна дажба, дадена ми от Бог. Аз открих голяма духовна утеха в това. Чувствах, че животът ми е едно постоянно изпитание и реших да работя колкото се може по-усилено.
В бригадата от 10 човека винаги имаше някои, които бяха по-слаби от другите. Понякога се налагаше да работя дори още по-усилено, за да изпълня и тяхната норма. През деня, ако започнехме да си мислим за храна, ставаше много трудно да продължим. Затова аз се опитвах никога да не мисля за храна. Реших, че съдбата ми е да върша тази работа и съм роден за нея. Исках да вложа цялото си сърце и искреност в нея, сякаш я вършех за Бог.
Започвахме работа в 8 ч, а в 10 ч. имаше почивка от 10 минути. Разрешаваха ни да отидем по нужда, но аз се опитвах да не мисля за това.
Изчаквах, докато всички се върнат и тогава отивах. Аз работех с такова вдъхновение, че теглото ми остана почти непроменено, което караше пазачите да недоумяват как е възможно това. Където и да отидех, търсех най-трудната работа. Всеки ден бригадите променяха местоработата си, за да не може да се планира евентуално бягство. Всички затворници искаха да са в една бригада с мен!
Аз се опитвах да не говоря много, защото знаех, че комунистите са много добре организирани. Най-трудно ми беше да пиша за чувствата си, слушайки фалшивата им пропаганда. Пазачите концентрираха своето внимание върху мен, търсейки всякакъв повод да ме обвиняват. Те дори настаняваха агенти в моята килия, така че не можех да споделям абсолютно нищо с никого. Беше много лесно за началниците използват затворниците като шпиони, просто им даваха малко повече храна.
Затворниците ставаха обсебени от мисълта за храна. Понякога се случваше да попадне малко камъче в мизерната порция и ако човекът го изплюеше, другите се опитваха да го вземат. Ако някой от затворниците се разболееше и не можеше да работи, дажбата му се намаляваше наполовина. Това бе по-отвратително и по-жалко от всичко друго. С намалена дажба затворникът се чувства като че ли умира. Дори с температура и при изключителна болка той правеше всичко възможно, за да изпълзи от килията си и да получи пълна дажба. Обядът се даваше на местоработата, така че, за да яде, той трябваше да имитира, че работи. Болният не можеше да почива там. Ако искаше да получи вечеря, трябваше да напрегне всички сили, за да се върне в лагера.
Дажбата представляваше паничка с ориз. Щом някой от затворниците получеше своята, той без да мисли, бързаше да сложи ориза в устата си. Докато дъвчеше, наблюдаваше останалите и тяхната храна. Обикновено затворникът изяждаше всичко, преди да е свършило раздаването на храната. И веднага забравяйки, че е ял и гледайки как другите изяждат своята храна, започваше да ги обвинява, че са присвоили неговата порция. Така избухваха побоища. Понякога шокът от приемането на храната беше толкова силен, че човекът умираше, преди да е свършил да яде. Тогава затворниците се биеха да вземат каквато храна бе останала в устата на умрелия. Едва ли можете да си представите колко жалко изглеждаше това.
Най-трудната работа беше пренасянето на пълните торби с тор до кантара. Това беше работата, която аз поемах. Никой друг не искаше да я върши. Една торба тежеше около 40 кг. През работния ден купът от изкуствени торове ставаше по-малък, а разстоянието, което трябваше да се изминава с торбите, ставаше по-голямо.
Веднъж в годината комунистите избираха “образцов” затворник и аз печелех това звание. Сред затворниците имаше 20 души, които искаха да ме следват, но аз не смеех да говоря с тях. Въпреки че ни беше забранено да говорим помежду си, те идваха близо до мен и ми казваха, че са получили откровения. Пазачите започнаха да забелязват това и аз казах на моите нови последователи да не се доближават повече до мен. Сутрин, когато затворниците излизаха от килиите в тесния коридор, тези мои последователи идваха и ме прегръщаха. Веднъж на месеца ни позволяваха да имаме свиждане. Тогава близки, приятели или роднини ни носеха оризено брашно, което разпределяхме помежду си в килията. Ако някой от моите последователи получеше оризово брашно, той отделяше малко от него и го увиваше в хартия, правейки оризова питка. След това носеше тази питка там, където работехме и ми я даваше през обедната почивка. Това беше много трудно, защото пазачите претърсваха обстойно всички всеки ден. Тези преживявания бяха незабравими.
След освобождаването на Хунг Нам от войските на ООН, четирима от моите последователи дойдоха с мен в Пхенян. Другите се разпръснаха и се прибраха по домовете си.
Разказвам ви тези неща, за да добиете представа за положението по онова време. Комунистическата организация беше много силна. Дните, прекарани в затвора, бяха най-трудните, които някога съм преживял. Комунистите контролираха хората чрез храната. Ако откриеха човек с “реакционни” възгледи, дажбата му се намаляваше, с което го принуждаваха или да се промени, или да се самоубие. Не вярвам, че добивате дори и малка представа за това какво би било, ако комунизмът беше вашият стандарт на живот, вашият начин на мислене.